В първите си пет години тя категорично не беше от този свят. Беше от малкото хора, които си спомнят предишния си живот. Като близначките Фицгибънс, които се родили след като сестрите им загинали при катастрофа, помнели неща, които не са се случвали с тях и изпитвали ужас от всяка кола минаваща край тях. Тя беше малка, на две-три, и не можеше да си даде ясна сметка за нещата, но мислеше, че напоследък е била мъж. Мъж, който се е занимавал с археология или история. В подкрепа на това беше и факта, че не спираше да рови неуморно из двора на село при баба и знаеше, че всяко намерено парче от стара, счупена стомна е нещо повече от това. Знаеше, че така правят археолозите. А беше на две. И още нещо знаеше – къде е умрял човека. Станало е в стая със старовремски мебели и много стенни часовници. Това го виждаше ясно някъде докато навърши пет. Тогава за последно сънува някакъв странен сън, кошмар, който не можеше да си обясни и нещата приключиха. Приключиха за около четирийсет години. После всичко започна отново. Вече беше завършила отдавна и беше станала журналистка, телевизионна. Един ден стоеше без работа в Нюзрума и взе вестник. Там имаше колонка от типа – какво се е случило на днешния ден някога си. Прочете, че преди 452 години на този ден Мария Стюарт била обезглавена от Елизабет Първа. Коя точно е Мария Стюарт? Отвори Уикипедия….и се започна. Нещо я движеше отвътре. Изучи всички монархически династии, управлявали след падането на  Римската империя до наши дни. Крале, кралици, принцове, принцеси. Уикипедия, създадена през последните години, й даваше възможност лесно да проследява връзките баща, син, дъщеря, баба, дядо. Научи например, че Луи Четиринадесети и Луи Петнадесети са прадядо и правнук, което си беше странно, защото са управлявали един след друг. Но Луи Четиринадесети имал дълго управление. През това време починал синът му Великият дофин Луи. Вторият му внук Филип- станал крал на Испания, третият Шарл- починал. Починали и първият му внук Луи плюс големия му син - Луи. Така останал само по-малкия син на внука му - също Луи /бъдещия  Петнадесети/, който  по чудо се спасил след като цялото му семейство загинало от едра шарка. И така, тя публикуваше тези истории във Фейсбук, а най- вече многобройни снимки на знайни и незнайни принцеси. Пишеха й приятелките – „Е, ти някога сигурно си се обличала в кринолини“ или „ Със сигурност си била принцеса в предишния си живот“. Тя донякъде също вярваше, че сигурно е било така. Убеждението й се засили още повече след като веднъж отиде да прави филм в двореца Евксиноград край Варна. Там беше за първи път, но след като влезе в една от стаите направо хлъцна-, о, дежа вю, със сигурност някога беше идвала тук. Като изключим това дните и годините обаче минаваха без някакви конкретни доказателства.

  Докато накрая се случи нещо….Една есенна сутрин тръгна за работа. Валеше ситен дъжд, беше хлъзгаво. Слезе от рейса и тръгна към подлеза. И тогава ги видя. Бяха млади хора с шлифери. Мъже и жени. Бяха са наредили един до друг пред входа на подлеза, но рехаво, така че да има място хората да минават. Тя мина, видя, че стълбите са хлъзгави, извърна глава назад, за да погледне отново хората, които й се сториха доста странни и тогава се подхлъзна, падна с цялото си тяло върху глезена си и го счупи. Заболя я адски и още преди да започне да се мъчи да се изправя при нея вече беше един от странните младежи.

- Госпожо, - каза той- добре ли сте, ударихте ли се, да ви помогна?

- Не, не  благодаря, ще се оправя!

- Добре, слушайте тогава, госпожо, защото имаме малко време, -  продължи младежът- ние ви подхлъзнахме и ви счупихме крака, защото ако бяхте продължила на кръстовището щеше да ви блъсне кола. Така щеше да стане. А вие сте ни нужна. Всичко това -археолога, кралските династии…, всичко това ви се случва, защото сте от малкото хора, които помнят предишните си животи. 

- О, винаги съм се досещала- каза тя кой знае защо на натрапника. И въпреки, че е я болеше реши да се пошегува.-Оставете археолога, кажете кралица ли съм била, коя –Екатерина Велика или Сиси, Сиси ми е любимка, знаете.

Тоя странния дето знаеше много не се отказа.

- Да, да била сте, съгласи се той. Но сега сте ни важна и в този живот. След три години ще станете нещо велико, определена сте.

Взе да й писва.

- Не се шегувайте точно тук, в този тъп подлез, а и крака ме боли много. Трябва да ставам, да се обадя на мъжа ми и да ходим в Бърза помощ. Хайде!

- Но, моля ви, всичко, което ви казах е вярно. Иначе откъде ще знам за археолога и стаята с многото стенни часовници. Вие това на никого не сте го казвала, нали?              

Е, така си беше. А тя не беше никак глупава. Въпреки че имаше своите странности, те бяха вкарани в рамка, а тя дълбоко и неизменно вярваше в науката. В Бог не вярваше, защото дето има една шега космонавтите досега да са го видели. Но всичко това…. имаше само едно обяснение. Освен в науката тя вярваше в още нещо – в съдбата. Та по линия на съдбата това, което и се случваше не беше толкова невероятно. Може би това беше чакала цял живот. Съдбата да се намеси, както казват „да й се усмихне“ и вече да няма безкрайни дежурства в събота и неделя, вечно нацупени и недоволни  редактори, мръзнене в студа на преки включвания и малка заплата за капак.   

- Значи след три години ?

- След три.

- А сега какво?

- Нищо, сега в Бърза помощ, после живейте спокойно три години и ще стане?

- А какво е то?

- Кое?

- Това, което ще стане…ъ-ъ–ъ  ще стана?

- Ще видите. Но в нашата концепция за съдбата и най-вече за преминаването на душите от един живот в друг, длъжността, която ще получите в този си живот няма да е никак незначителна, хм, никак!   

- А кои сте вие?

- Хайде сега, глупости, интуитивна жена сте все пак …

„Е, да. Ангели са, нещо такова….като тия от филма на Вим Вендерс. Обаче аз пък не вярвам в Бог. Все нещо са- извънземни или нещо друго мътно. Какво да правя като тая Земя още не се е определила откъде е произлязла.“ 

Стана някак си, вдигнаха я. После болницата, гадно, гипс, боли, но на колко души в тоя свят се случва да им чупят крака, за да не умрат и то защото са нужни. Лежейки в леглото с гипса тя мислеше – „ След три години…. Боже… или който и да си там, значи все пак е имало смисъл, значи аз съм Човекът…Но какво, какво толкова ще ставам. Добре съм си и сега. В политиката не искам. Цонко, сегашният министър- председател ще се задържи още дълго, а с него не ща. Не ме кефи. Помня още Тодор  Живков, сега и Цонко. Мразя диктаторите. Не, не няма да е това. Култура, изкуство, особени заложби нямам. Не, едва ли е и това. Журналистиката? Е, не. За двайсет години нищо, та след три ли? Вярно обективна съм, добре ги правя репортажите, но кой ти го цени това. Освен това вече не им ща пошлите награди дето само на приятели ги раздават. Друго ще да е. Нещо велико. Е, хайде, Екатерини, Виктории, Хенриети  дето съм живяла с вас някога, помагайте!

   И понеже нищо повече не се случи някак си трите години минаха. Пак беше есен и пак отиваше на работа в Телевизията. За трите години награди за работата си не получи, разбира се, тя не ги и очакваше. Не мислеше, че и ако стане онова дето момчето го каза, ще е нещо дребно като „наградка“. А ако няма нищо вярно в това? Не, бе, спомняше си разговора точно. Да де, разговор, че имаше, имаше, ама човекът можеше да е някой шегаджия- мазохист, жената паднала там, безпомощна, дайте и глупости да й наговорим.“ И понеже ги мислеше тези неща вече три години и ги мислеше задълбочено, не видя колата. Тя не спря на червения светофар на кръстовището и връхлетя върху хората, които минаваха по пешеходната пътека и най-вече върху нея. Почувства, че това ще е краят, а нали не трябваше …. 

- Госпожо, госпожо, аз съм!

Той беше, разбира се, лъжецът долен. Подхванал й лицемерно главата, държи я докато дойде уж линейката.

- Но ти ми каза, че след три години…. значи днес някъде… с мен ще стане нещо велико.

- О, да, госпожо…но то всъщност е станало вече преди около 18 години.

- Моля?! Стига глупости, че май умирам …този път. Сега пък преди 18 години. Младежо, май само аз ви виждам, а? Отдавна съм луда, нали?    
- Нищо подобно, госпожо. Добре сте си …мда…бяхте. Ще бъда искрен. Всичко е вярно, истина е. Аз съм истински, колегите –също. Следим ви отдавна, цял живот бих казал… даже  бяхте много симпатична, боркиня в някакъв смисъл, странна…но сега въпросът не е за вас.  

- А за кого, лумпен такъв, да не би някой друг да умира наоколо?

- За сина ви.

- Моля!?

- Трите години бяха за сина ви.

- ?!

- Когато ви спасихме предишния път той беше на 15, нали ?

- Да.

- Сега е на 18, пълнолетен …

- Е, и? Няма толкова да скърби за мен ли?

- Не, не, че ще скърби, ще скърби, няма как …., но по-важното е че той е човека, Великия де, не вие… Ако въобще във вашата държава може да се говори за някакво величие с тези размери и география и изобщо ….

- Умирам ли?

- Да.

- Давай по-бързо тогава.

 - Та, тогава преди три години, той още се нуждаеше от майка, от вас, така де, дума да няма добре го възпитахте, умен , интелигентен… казах ли ви, че сте симпатична госпожа?

- Давай!!!

- Той нямаше да стане това, което ще стане, ако ви нямаше последните три години, това е. Бяхте му нужна все още, затова ви спасихме тогава. Той е лидерът, който чакате, Спасителя на България. Нали го чакате? Така поне мислим. Нещо като Макрон, като Себастиан Курц, ама по-добър от тях. Все пак вие сте го възпитавала… 

- Добре, добре…. И без вас знаех, че детето ще стане човек. А аз какво? Няма да видя това, значи…

- Няма. За вас шанс няма, госпожо.

- Боже, нещо като Дева Мария съм, а? Поне да вярвах в това…

- Да, трудно е да се повярва, госпожо, … то и ние самите не знаем какво точно се случи тогава…. но това е друг въпрос. Все пак, забелязал съм, че по-трудно вярват хората, които си спомнят нещо от предишните си животи като вас, госпожо.

- Аха.

- О, и госпожо, да не забравя….. не че е много приятна новината, но това беше последното ви прераждане….

- Гад такава, идиот безподобен….Тогава кажи, по дяволите, поне коя от всички тях съм била?  

- Е, госпожо, била сте всички или почти всички от тях като изключим бездетните, разбира се,  била сте Майката.

- Майката?

- Не помните ли как започна всичко? С Мария Стюарт. Майка с единствен син. Елизабет Първа я обезглавява, но синът й Джеймс все пак става крал на Англия и дава началото на династията на Стюардите. На вас ли точно да обяснявам?

- Да…може и така да е ….има нещо вярно… глупости…,а археолога? Той беше мъж, каква майка? Глупак…

-Е, госпожо, и ние някога бъркаме, не сме съвсем идеални, но да кажа в наша защита, че …..

Беше последното, което чу майката на големия Лидер. Той самият пък в този момент беше в час по литература и пишеше есе-„…Демокрацията, както се знае, не е най-доброто управление на света. Но тъй като засега нямаме по-добро, дайте да се стегнем и да го оправим...Всички виждате с какво е обрасла властта у нас и не само властта, всички ние сме обрасли, а всеки, който не е на някого шурей, баджанак, кум или поне сват е обречен……“                    

 

                                                      КРАЙ 

Здравей, elievgenieva. Първо добре дошла е блога. За предишните животи според моето виждане е добре, че не знаем нищо. Иначе ще има отмъщение и повече злоба. Има отделни личности, които знят за това. Наричат ги издигнати, някъде адепти, но винаги ги поставят на по-високо стъпало от обикновените хора. Аз си мисля, че не винаги е така.
Поздрави!